Автор: Деница Райкова, преводач и книгоман

Наистина исках да прочета „Три ябълки паднаха от небето” на Нарине Абгарян. По много причини. Защото е семейна история, а аз обичам семейните истории – но онези, които наистина заслужават това име, а не от типа „безкраен сериал”. И защото се говори за Армения, а знам толкова малко за тази страна, при положение, че една от най-близките ми приятелки е с арменски корени. И защото… първото изречение на историята е такова, че ме накара веднага да поискам да разбера как продължава.

…И четвърта ябълка – за този, който е прочел.

„Три ябълки паднаха от небето” не е книга, която харесваш или не харесваш. Това е книга, която се усеща, която трябва да се почувства. Има едно причудливо сливане между минало и настояще в повествованието, някак странно се свързват спомените за отдавнашните събития и нещата, които се случват в момента на разказване на историята. Има някакво усещане за близост: без да разбереш кога, изведнъж осъзнаваш, че тези хора са ти станали скъпи и близки, че ги познаваш, че живееш с техните радости и болки. И усещаш как сърцето ти се стопля за тези хора, които са останали последни от рода си, последни жители на едно почти забравено от Бога място, но не желаят да го напуснат – защото то е тяхното място, не просто техният дом, а кътчето, което се е сляло с тях и те – с него, земята, която помага на душите им да оцелеят.

Има един фин, почти недоловим трагизъм, с който е пропита цялата история

не драматизъм, не излишно театралничене, а именно трагизъм, който е част от духа на тези хора и тези места. И той не ги възпира да вършат ежедневните си дела – напротив, докато него го има, те са цели, завършени, истински.

В романа има едно причудливо съчетание между реалност и мистика

което му придава особено очарование. Описания на всекидневните дейности се редуват с наглед необясними събития. И са поднесени по такъв начин, че, поне на мен ми звучаха убедително и правдоподобно.
Точно навреме прочетох тази книга. Въпреки ябълковия цвят на корицата, това е книга, която трябва да се чете именно в спокойни дни на безвремие, когато всичко се движи по-бавно или дори заспива задълго, за да събере сили за бляна и слънцето на утрешния ден. А те все някога ще дойдат! За Маран, за Маниш Кар… и за нас, които вкусихме от ябълките.

Нарине Абгарян е родена в град Берд, Армения. През 1994 г. отива да следва в Москва. Там среща любовта на живота си и остава в Русия. Има външност и ръст на манекенка. В годините на безпаричие работи в чейндж бюро.

Започва да пише като блогър

Разказите ù са толкова увлекателни и сладкодумни, че с нея веднага се свързват най-престижните издателства. Прочува се първо като детска писателка с автобиографичната поредица „Манюня“. Вече е издавана във Франция и Прибалтика. През 2016 г. е сред почетните гости на Салона на книгата в Париж. Държи на родовата си история и в книгите си често се връща към своите корени и към тежката участ на Армения. Пише на руски. Обича джаз, филмите на Уди Алън и Алмодовар, картините на Магрит, прозата на Чехов, Маркес и Джон Фаулз, стиховете на Йосиф Бродски.

Три ябълки паднаха от небето от Нарине Абгарян