Категория: Откъси

Любимата формула на Професора от Йоко Огава – откъс

Аз и синът ми го наричахме Професора. А той наричаше синa ми Рууто, понеже главата му отгоре бе плоска, досущ като знака за корен квадратен. 
– Я виж ти, какъв буден ум се е насъбрал тук! – казваше Професора, галейки го по главата, без да се притеснява, че ще разроши косата му. 
Синът ми, който винаги носеше шапка, за да се предпази от закачките на приятелите си, плахо свиваше рамене. 
– Ако го използваме, можем да открием истинското значение на безкрайните, както и на непознатите за нас числа… 
Професора очертаваше с показалеца си следната фигура в ъгъла на потъналото в прах бюро: 

Летни лъжи от Бернхард Шлинк – откъс

Взе Тереза със себе си, защото тя се беше надявала, че ще я вземе. Защото го беше очаквала с радост. Защото в радостта си тя беше забавна придружителка. Защото нямаше никаква основателна причина да не я вземе.

Беше премиерата на първата му пиеса. Трябваше да седне в ложата, а на финала да излезе на сцената и заедно с артистите и режисьора да приеме или аплодисментите, или освиркванията. Намираше обаче, че не е заслужил да бъде освиркан за представление, което не е поставял. Но пък много му се искаше да излезе на сцената и да му ръкопляскат.

Човекът от остров Луис от Питър Мей – откъс

Малкото почва, съществуваща на този брулен от ветровете остров, на три часа път от северозападния бряг на Шотландия, дава на хората храна и топлина. Също така приема мъртвите им. И в много редки случаи, като например днес, връща по някой от тях обратно.
Рязането на торф е социално събитие. Роднини, съседи, деца, всички са се събрали на полето. Духа мек югозападен вятър, който изсушава тревите и прогонва хапливите мушици. Аннаг е едва петгодишна. Това е първото ѝ рязане на торф и тя ще го запомни за цял живот.

Разкази и повести от Антон Чехов – ОТКЪС

На обикновена тройка по междуселски пътища, като се придържаше към най-строго инкогнито, бързаше Пьотър Павлович Посудин за околийското градче N., където го бе повикало получено от него анонимно писмо. „Ще ми паднат те… Ще им се стоваря като сняг от небето… – мислеше си той, като криеше лице в яката. – Вършили безобразия, разбойниците, и тържествуват; сигурно си въобразяват, че никой нищо не види… Ха-ха… Представям си техния ужас и смайване, когато в разгара на ликуването се чуе: „Я ми дайте насам Тяпкин-Ляпкин!“ Ей че врява ще се вдигне! Ха-ха…“ Щом се намечта предоволно, Посудин заговори своя колар. Като човек, жаден за известност, попита първо за себе си:

Стаята на Джейкъб от Вирджиния Улф – ОТКЪС

„Така че, разбира се – написа Бети Фландърс и заби пети по-надълбоко в пясъка, – не ни остава нищо друго, освен да си тръгнем.“

Бледосиньото мастило полекичка се събра на върха на златния ѝ писец и се разля в точка, защото на това място писалката ѝ засече, очите ѝ се вторачиха и бавно се наляха със сълзи. Целият залив затрептя; фарът се олюля и на нея ѝ се стори, че мачтата на малката яхта на господин Конър се огъна като восъчна свещ на слънце. Побърза да премигне. Злополуките са нещо ужасно. Премигна пак. Мачтата се изправи, вълните възвърнаха обичайния си ход, фарът се изправи, но петното се беше уголемило.

Коя беше Алис от Т. Р. Ричмънд – откъс

Статия в списанието на Съвета по изкуства „Ключова дума“, 2001 г.

Какво съдържа името? На този въпрос трябваше да отговорят тийнейджъри с есе от хиляда думи в тазгодишното състезание „Нов талант“. Ето спечелилото есе на петнайсетгодишната Алис Салмън.

Името ми е Алис.

Бих могла да спра дотук. Знам какво олицетворява то. Аз съм си аз – Алис Салмън. Висока, с умерено приятна външност, големи стъпала, коса, която се къдри и при най-малкия намек за вода, общо взето, с тревожна нагласа. Страшно запалена по музиката, истински книжен плъх, любителка на природата, макар да припадам при вида на паяк. Най-често ме наричат Алис, но от време на време също Ал, Али или Лиса. За сведение последното го мразя. Като дете имах безброй прякори като Али Баба, Айс и прочие, но най-много обичах Ейс, особено когато татко ме наричаше така.

Изкуство и литература от Зигмунд Фройд – откъс

Ние, лаиците, винаги сме изпитвали огромно желание да узнаем откъде поетът, тази удивителна личност, черпи сюжетите си – в смисъла на въпроса, отправен от известния кардинал към Apиoсто – и как успява да ни развълнува толкова дълбоко с тях, да събуди у нас чувства, на които не сме се смятали изобщо способни. Интересът ни към този въпрос се повишава от обстоятелството, че запитаме ли самия поет, той или не ни дава никакъв отговор, или опитът му да отговори се оказва твърде незадоволителен. Този интерес не угасва и след осъзнаването, че дори и най-доброто опознаване на условията за подбора на творческите сюжети и на същността на поетическото изкуство няма да ни направи поети.

Митът за разглезеното дете от Алфи Кон – откъс

Заливани сме от оплаквания как днешните деца били разглезени, защото родителите не съумявали да поставят граници. Средно интелигентен човек би изтъкнал, че тук се правят три твърдения: родителите не поставят граници, децата се държат по такъв начин, че бихме могли да ги наречем „разглезени“, и че първият проблем причинява втория.

Древна светлина от Джон Банвил – откъс

БИЛИ ГРЕЙ беше най-добрият ми приятел и аз се влюбих в майка му. Любов може и да е прекалено силна дума, но не знам по-слаба, с която да си послужа. Всичко това се случи преди половин век. Бях на петнайсет, а госпожа Грей беше на трийсет и пет. Такива неща се казват лесно, тъй като самите думи нямат свян и никога не се изненадват. Нищо чудно тя да е още жива. Тогава би била на колко, осемдесет и три или осемдесет и четири? В наше време това не е дълбока старост. Какво ли ще стане, ако тръгна да я търся? Ще падне голямо издирване. Бих искал отново да съм влюбен, бих искал отново да се влюбя, само още веднъж. Може да се подложим на серия инжекции със серум от маймунски жлези – тя и аз – и да се почувстваме както преди петдесет години, изпаднали в екстаз и затова безпомощни. Чудя се как ли е сега тя, ако приемем, че е още сред нас на тази земя. Тя се чувстваше толкова нещастна тогава, толкова нещастна трябва да е била, въпреки куража и неизменната си веселост; най-искрено се надявам, че това не е продължило дълго.

Сократ, Иисус и Буда от Фредерик Льоноар – откъс

Съществували ли са наистина Буда, Сократ и Иисус? Въпросът може да изглежда странен, дори смущаващ – толкова значимо е тяхното наследство. Все пак този въпрос е колкото законен, толкова и уместен. Никой не оспорва дълбоката следа, която тези три личности са оставили в колективното съзнание на голяма част от човечеството. Но може ли да бъдем сигурни в историческото им битие? Тук нямам предвид истинността на действията или словата, които им се приписват: това е въпрос, който ще изследваме по-късно. Не, в началото поставям друг, по-радикален въпрос: притежаваме ли неопровержими доказателства, че тези хора са съществували от плът и кръв? Отговорът е също толкова рязък, колкото и въпросът: не.
Всъщност няма никакво непоклатимо доказателство за историческото им присъствие. Човекът, наречен Буда – прозвище, означаващо „Пробудения“, „Просветления“, – ще да е живял в Северна Индия преди две хиляди и петстотин години. Елинът Сократ ще да се е подвизавал в Атина преди около две хиляди и четиристотин години. Иисус ще да е бил роден в Палестина преди малко повече от две хиляди години. Нито гробовете, нито мощите им са били запазени. Не е намерена нито монета, нито археологическа следа от тяхното съвремие, които да засвидетелстват съществуването им или да потвърдят събитията от техния живот, каквито са случаите с великите пълководци и държавници като Александър Велики или Гай Юлий Цезар.