Няма закога от Андрей Велков – ревю

Автор: Никифор Радев, knijarnica-anglia.com

Има ли щастлив живот за българския пенсионер? На книга – да, и новият роман на Андрей Велков „Няма закога” е най-добрата утопия на грозната действителност, в която живеят родните старци. Книгата излезе през февруари тази година и е в каталога на издателство „Колибри”.

Не мога да скрия и частица от възхищението си към автора, което изпитах докато четях „Няма закога”. Историята разказва за живота на трима български пенсионери, които в залеза на дните си изживяват сякаш свой втори, резервен живот. Четивност; интересна фабула; стриктност и последователност на сюжета; диалози на място, изразени в тона на героите и лишени от фалшивост; и майсторско използване на клишетата да не звучат като клишета са само част от качествата на романа, които му дават силния тласък да пробие у нас и в чужбина, а защо не да стане и бестселър.

„Няма закога” е колкото действителен, толкова и художествен. Книгата категорично показва, че в крайна сметка не е чак толкова трудно доброто винаги да побеждава лошото и че за голяма част от заобикалящите ни проблеми сме си виновни самите ние.

И ако в битието на родните пенсии нещастието е постоянно съпътстващата ги сянка, то поне на белия лист за старите хора са отредени светли дни, благодарение на Велков. Така един от тримата главни герои – Стефан, печели джакпота от тотото и решава да се срещне с двамата си най-добри приятели от детството – Александър и Теодор. След като старците се срещат и в зенита на силите си изживяват най-лудото приключение в живота си, посредством случките и спомените им, авторът представя на читателите една цветуща еманация на последния български век – комунизма и последствията от него, ниските пенсии, заминалите да дирят щастие в чужбина деца и внуци, презастроеното Черноморие, мутрите и беззаконността на всеки метър, пропитата от бюрокрация и шуробаджанащина държава. Все неща, с които ежедневно се сблъскваме в реалността, и по страхотен духовит и хумористичен начин са представени в роман – да четеш за тях и да им се надсмиваш. За първи път в съвременен български роман срещам и острието на автора срещу недомислици и абсурди в заобикалящата ни среда. В шеговит тон се говори за построения и демонтиран фонтан на столичната улица „Витошка”; коментари има и за паметника пред НДК, както и плюещите плочки по пешеходната зона на бул. „Витоша”. Не е ли именно част от смисъла на литературата и изкуството да бъдат коректив за подобни безумни творения?

И ако „Няма закога” е в стил съвременна проза, то повествованието си е абсолютна фантастика

– пенсионери с милиони в джоба, носещи маркови костюми, возещи се в лъскав ван, къпят се в джакузи и пият скъпо уиски, стягат се за околосветско пътешествие. Циганите пък, които тероризират бабите и дядовците, са заловени, измъчвани и наказвани, а мутрите, представете си, правят път на всички стари хора. Излишно е да се казва, че истината е далеч по-грозна, но някак си след прочита на „Няма закога” на човек му става хубаво, че подобен живот може да се подари на родните пенсионери поне в книга.

Не е ли това другият смисъл на литературата: Да ни пренася в измислени, а понякога и нереални светове?

След гореизложеното не мога да скрия първоначалните си резерви, с които погледнах към „Няма закога” и асоциацията ми със „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”. Резервите ми обаче бяха разбити на пух и прах, защото не всички истории за пенсионери си приличат, а и като не много голям националист, категорично мога да констатирам, че нашето си е по-добро от шведското – с цялата ми отговорност и честност.

„Няма закога” трябва да бъде преведен на възможно повече езици. Не заради факта чужденците да ни видят ужасното дередже, а да се насладят на страхотния четивен стил на българския прозаик.