Краят на историята от Лидия Дейвис – ревю

Автор: Никифор Радев, knijarnica-anglia.com

Променя ли ни любовта и докъде можем да стигнем в битката за нея? Можем ли да се борим за нечие внимание или всичко е предначертано? В романа си „Краят на историята” Лидия Дейвис размишлява от първо лице (или от свое, или криейки се зад героинята си) докъде стигат хората в нуждата да бъдат обичани. Книгата е част от каталога на издателство „Колибри”, в превод на Йордан Костурков.

„Последния път, когато го видях, макар да не знаех, че ще бъде последен, бях седнала на терасата с една приятелка, а той влезе в двора изпотен, лицето и гърдите му порозовели, косата му влажна, и се спря учтиво да поговори с нас.”

По този увлекателен и интересен начин Лидия Дейвис започва историята на блестящия си дебютен роман. „Краят на историята” е преди всичко връх в литературата, не заради заплетени сюжети, сложна фабула, разнородни и разнохарактерни герои, а заради неповторимия стил на писане от Дейвис, който се лее още от първия ред в романа й. Дълги изречения, понякога по цяла страница (стр. 123, б.а.), напоителни и детайлни описания, откровени монолози и отлично пресъздаване на чувствата са отличителните писателски качества, с които борави американката. „Краят на историята” е поток на съзнанието, изповед, откровение, монолог на една учителка на средна възраст, която се влюбва до болка в по-млад мъж от нея, студент. Булевардна история, жълта, но разказана с умение, усет, финес и превърната в съвременна модерна класика.

В „Краят на историята” няма да се сблъскате с множество герои, напротив. Няма да се оплетете и в десетки имена, ще попадате предимно на местоимения. Страница след страница ще се уверите колко лична е книгата, която е написана от „Аз” за „Него” и „Той”. Ще имате представа за учителката, за студента, за чувствата им, но едва ли ще се сетите за имената им, когато приключите романа, но историята им ще продължава да ви вълнува.

Лидия е толкова добър разказвач

че докато я четете ще се почудите – романът по действителни събития ли е написан или е фикция на ума й? В абзаците тя ще ви споделя за трудностите да напише книгата си и ще забравите, че говори главната героиня, защото „Краят на историята” притежава толкова лични и интимни белези, че сякаш е невъзможно да е фикция.

„Зад моето мълчание и зад неговото мълчание имаше много разговори, ала тези разговори бяха в страниците на нашите тетрадки и следователно – мълчаливи, освен когато решавахме да отворим тетрадките си и да четем от тях.”

„Изпитвах повече нежност и повече загриженост за него сега, когато ме беше изоставил, макар да знаех, че ако се върнеше, чувствата ми щяха да отслабнат.”

„Възможно беше да свържа всичко с него. Даже и да нямаше връзка, отсъствието му от дадена ситуация го вмъкваше насила в нея още по-мощно.”

В „Краят на историята” читателят ще усети силата дълбочината и горчивия хумор на тази модерна, дръзка проза само ако се потопи в словесното течение, без да се стреми да го затваря в рамки и категории, било жанрови, било емоционални, защото то приижда, прескача прегради и се разлива без предел. „Краят на историята“ е ту начало, ту край, ту спомени, ту надежди. Безпощаден себеанализ и болезнено описание на анатомията на сърдечната връзка.

Според „Ню Йоркър“ Лидия Дейвис е „един от най-оригиналните умове в съвременната американска белетристика“.

Открояваща се със свой характерен глас и почерк, тя е известна най-вече като майстор на кратката проза и преводач на произведения от Марсел Пруст, Гюстав Флобер, Морис Бланшо, Мишел Фуко, Мишел Лейрис. Преподава творческо писане в Университета в Олбъни. Лауреат е на над 10 престижни награди за литература и превод, сред които „Ман Букър“ през 2013 г. Първият й брак я обвързва с Пол Остър, в момента неин спътник е художникът абстракционист Алан Коут.