Как се пътува със сьомга от Умберто Еко – ревю

Умберто Еко (1932–2016)

Автор: Никифор Радев; knijarnica-anglia.com

Четенето на Умберто Еко е форма на среща с изключително интелигентен и ерудиран човек, по време на която читателят единствено може да кима утвърдително с глава. Сборникът с есета на италианеца – „Как се пътува със сьомга”, е ковчеже пълно с жълтици за всички почитатели на смислените текстове, с които легендарният писател се надсмива по изключително фин начин на прозаични неуредици и битовизми от заобикалящия ни свят. „Как се пътува със сьомга” е част от каталога на издателство „Колибри”, в превод на Вера Петрова.

Светът е обитаван от хора, все по-многобройни, искащи да ви кажат нещо, което не ви интересува. И сякаш за да обори ширещото се мнение, че литературата на Еко е лъжица само за сноби, той сам решава да обърне внимание на злободневието и да постави на фокус привидно елементарни и не чак толкова съществени неща.

Прозата на Умберто Еко никога не е била по-достъпна за широката публика. В сборника си с есета „Как се пътува със сьомга” в сбита и изчистена форма италианският писател и философ представя виждането си за уж незначителни събития от ежедневието ни, които обаче често са повратни точки и източник на излишни емоции.

С кратките си  текстове, всеки един от които авторът е преживял и разказва с учудващи детайли, Умберто заявява: и аз съм човек като всички останали, битовизмите не са ми чужди и ме връхлитат през ден. Далеч по-важно обаче е друго послание на сборника, а именно – гледната точка. С фин интелигентен хумор и насмешка над ситуацията Еко споделя неволите си с храненето в самолет, преминаването на митница, опита му с таксиметрови шофьори, бюрокрацията покрай издаването на нова шофьорска книжка и още, и още купища забавни истории.

Корица: Боряна Красимирова; изд. Колибри

В продължение на години Умберто Еко (1932-2016) списва рубриката „Бустина ди Минерва“ във вестник „Еспресо“. Всяка седмица очарова читателите с прочутата си разказваческа дарба и умението да поднася по оригинален и неповторим начин наглед банални, делнични случки и преживелици. И по мнението на мнозина критици създава специфичен жанр, който трудно може да бъде имитиран. И макар голяма част от текстовете в „Как се пътува със сьомга” да са писани през 80-те и 90-те години, то 30 години по-късно те звучат все така актуално.

Ето и няколко любопитни откъса:

„Лесно е да бъдат иронизирани притежателите на мобилни телефони. Човекът с власт е онзи, който не е длъжен да отговаря на всяко обаждане, напротив – наредил е да казват, че го няма. Така че, който парадира с мобилния телефон като символ на власт, всъщност обявява на всички отчаяното си положение на подчинен, задължен да застава мирно даже когато е потърсен по време на сношение, всеки път щом се обади шефа му; обречен да гони кредитори ден и нощ, за да оцелее; преследван от банката дори в деня на първото причастие на дъщеря си заради онзи непокрит чек. Фактът, че упорито и показно използва мобилния телефон, е доказателство, че тези неща не ги знае, и потвърждение на непреодолимата му социална маргинализация.“

„Скалфари споделя мнението, че именно привикването към изкуствената онлайн памет (сайтове, търсачки) е притъпило собствената памет на днешното поколение. Твърди също, че използването на мрежата създава впечатлението, че сме в контакт с всичко и всички, но всъщност обрича на самота. Не може да се игнорира съществуването на онези, прокълнатите, които вече не са в състояние да се лишат от самотната си и омайваща връзка с екрана. Ако днес тези „болни” изглеждат твърде много, то е, защото в рамките на петдесет години от два милиарда жители на платената станахме седем милиарда. И това не е плод на наложената от мрежата самота, а по-скоро на усилен човешки контакт.“

„Телевизията и вестниците твърдят, че всички сме обладани от омраза, а когато разговарям със съседите и колегите си, виждам пред себе си спокойни и миролюбиви люде, които никого не мразят; гледам разни предавания и забелязвам как всеки се стреми към надмощие, а в ежедневния живот, като изключим някоя дребна невъзпитана постъпка, срещам хора, които изслушват събеседника си и се извиняват, ако блъснат някого; чета за разрастващ се расизъм, а се натъквам на мнозина, даващи едно евро на чернокожия, който продава по една роза, вместо да стрелят по него, и така нататък. Дали пък медиите не обрисуват живота по-лош, отколкото е, и не само, ами ни подтикват да се държим по-зле, отколкото бихме се държали иначе?“