Любопитна, забавна и искрена! Не пропускайте вълнуващата биография „Катерина Евро… и още нещо”–луксозно издание, с твърди корици и цветни снимки! Ето и любопитни откъси: 

* * *

Абсурдна политика разделя семейството ми завинаги, татко остава в Корча, Албания, и никога повече не получаваме вест от него, никога! Връщат ни писмата, за телеграми и разговори по телефон и дума не може да става. Пазя една снимчица, изрязана с къдрава ножичка, на нея сме аз и брат ми съвсем малки, мама ни е снимала в парка, изпратила му я е да ни види, но и нея са върнали. Посетих Албания след 90-а, когато паднаха границите, и разбрах, че татко вече е починал, имал си е и друго семейство.

* * *

Помня, че докато снимахме в Созопол „Оркестър без име”, дядо дойде да ме види. Беше се хванал на работа в Мичурин като готвач в някаква станция, оттам взел автобуса. Носеше, милият, една огромна диня за мен, все едно в Созопол дини не се продават. Искаше да ме зарадва и да ми покаже, че се гордее с мен, защото се снимах във филм. Присъства вечерта на снимките, като дете се радваше. Живеех в хубава квартира, вземах заплата, всичко си имах. Дядо остана да спи при мен, а на другата сутрин, когато се събудих, го нямаше. Беше си тръгнал, но оставил под възглавницата ми пари. Ето, отново плача, когато се сетя какъв мил, благороден и сладък човек беше.

* * *

Вторият ми баща беше музикант, барабанист, свирил е в големи групи, в оркестри, във Военния ансамбъл, пътувал е много. Запознанството на майка ми и Жоро е уникална история. Той отива при нея като клиент, да му гледа. Тя предсказваше бъдещето, след малко и до там ще стигна. Та Жоро трябвало да пътува на турне, но майка ми казва:
– Няма да заминете, защото ще се ожените за мен.
Жоро обаче невъзмутимо я отрязва:
– Много бъркате, ще заминавам. Довиждане.
Отиват обаче с оркестъра на летището и ги връщат по някаква причина, пътуването се отменя. Тогава той купува една кутия бонбони и букет цветя и пак пристига при Данчето:
– Вие познахте, не заминах. Може ли да ви поканя на кафе?
Скоро след това се влюбва в майка ми и настоява веднага да се оженят.

* * *

За разлика от нас двамата с Пепи, брат ми Сашко беше много сладко и добро детенце. Не знам майка ми с кой акъл от време на време ми го даваше да го гледам, за малко щях да го потроша, горкото. Изпуснах го в една шахта на улицата. Имаше стол точно срещу Руския клуб на „Добруджа”, не бяха затворили хубаво капаците на тротоара и Сашко падна вътре.

* * *

Майка ми имаше дарбата да предсказва бъдещето, това всички в София го знаят, на сума ти народ е помахала. По едно време дори я викаха в милицията, за да помага в разследванията на убийства, но никога не ни е разказвала какво се е случвало там, беше й забранено. Хората все по-малко вярват в свръхестествени и необясними сили, с времето все по-скептични стават, не забелязват вече дори обикновените чудеса. Жалко е, защото независимо дали вярваш, или не, съществуват на земята хора, които усещат по-силно и виждат по-далеч от другите.
Ставах свидетел на невероятно драматични сцени у нас – разплакани жени, които прегръщат и целуват майка ми; като цяло се държаха доста неадекватно. Ставаха все повече и повече, по едно време опашката започваше от нашата врата на четвъртия етаж, слизаше надолу по стълбището, излизаше извън кооперацията, виеше се по улица „Венелин”, та чак до „Васил Левски”. Но развитият социализъм категорично забраняваше подобни прояви: какви ясновидки, какво гледане? Естествено, не след дълго у нас потропа народната милиция, арестуваха майка ми и я отведоха.

* * *

Наистина бях Лудото Кате, непрекъснато измислях щуротии, даже вече не си ги спомням всичките. Сещам се, че обичах например безразборно да си показвам циците, защото страшно много им се радвах и си ги харесвах. Ето такива глупости измислях непрестанно, отвътре ми идваше да се шегувам и досега тази свежест и забава са живи в душата ми. В онези времена бях известна с това, че докато пътувахме в микробус или рейс и се зададе камион с войници, на всяка цена им показвам цици. Просто исках да ги зарадвам и разнообразя, по две години най-малко се мъчеха в казармите.

* * *

В „Оркестър без име” не пея аз. Истинският глас е на едно момиче, работило по кръчми. След години с колегите ми неведнъж сме си говорили – защо пък не си ги изпях аз песните, след като мога? До ден днешен хората ме карат да им пея „Ке сара” по купони, вече трийсет години я въртя. Така ми писна, взех да ги лъжа, че съм се подписала при нотариус повече никога да не я пея тая песен.

* * *

Познавам безчет хора, но никога не съм била в средите на комунистическата номенклатура, тази част от миналото напълно ме е подминала. Е, знаехме се с някои нейни представители, но не сме си били близки приятели. Срещах по заведенията например Иван Славков – Батето, с него се шегувахме много. Все ми викаше:
– Ще дойде и твоят ред, моето момиче, ще видиш…