Български въстания и опити за освобождение от турско иго 1393-1878 от Йосиф Йосифов/ изд. Гута- Н

Обикновено се говори и то не само от по-непросветени, но и от образовани среди, че след падането на България под турско робство българите прекарали 400 години дълбок сън и едва когато се родил Отец Паисий, той като по чудо с историята си събужда народа от сън, който се възражда, вдига три-четири въстания и добива отново свободата си. Така се преподава дори на учениците от гимназията, но това са абсолютно неверни и погрешни схващания – срамни за народа и името ни.
Ако българският народ беше прекарал 400 години в сън, никога не би се събудил, каквато и магическа пръчка да му показваме, тъй както никога не ще се събудят изчезналите безвъзвратно исторически народи: асирийци, вавилонци, финикийци, тракийци, илирийци, печенези и пр., защото мъртвите народи не възкръсват. Истината е само една: че жилавият, упоритият, героичният български народ, който 500 години горя в робство и излезе не само незасегнат, но и закален, не е изгубвал никога своето национално съзнание. Днес заговор, утре бунт, трети път въстание, четвърти – дружини по Балкана, пети – участие в чужди походи, шести – основаване на комитети, седми – подготвяне на всеобща народна революция от апостолите – българският народ ежегодно е водил нечувани героични борби за своето освобождение от първите години на робството, та до своето освобождение и до днес.
По-внимателното изучване на стари документи, спомени, албуми, архиви, надписи, вестници, списания и трудове ни убеждава твърдо, че не три-четири пъти е вдигал българският народ въстания, както се знае и учи в училище, а четиридесет пъти е грабвал сам оръжието да мери силите си с вековните тирани; не в един-два похода е участвал той, а в петдесет похода на чужди държави, стотина пъти се е надигал да се бори, да мъсти и мре за своята свобода.
Именно на тия героични борби на българина и българката е посветена настоящата книга.
За тия въстания и опити за освобождение се знае от нашия народ много малко. Човек трябва да се рови не месеци, а години из стари документи, архиви, вестници и пр. трудове, за да научи нещо повече за тях. Цялостен труд за тях ние нямаме. „Записките“ на Захари Стоянов, „Миналото“ на Стоян Заимов, „Историята на Априлското въстание“ на Димитър Т. Страшимиров засягат само въстанията през 1876 год. и почти нищо от старите опити. По-цялостни работи по този въпрос е статията на проф. В. Н. Златарски „Български въстания и опити за въстания до средата на XIX век“, печатана в сборник „България 1000 години“, София 1927 год., стр. 707-735 и статията на полк. Краев в сп. „Задружен труд“, г. II, кн. Х, XI и ХII, София 1904 г„ излязла и като отделен отпечатък; също така г. Христо Георгиев в сп. „Подофицерски журнал“ год. XI (1933) ни дава доста данни за някои въстания, но нито проф. Златарски, нито полк. Краев, нито г. Хр. Георгиев са изчерпали въпроса. Те са останали далече зад поставената им задача, като говорят за много малък брой въстания и опити за освобождение, а за десетки други не споменават нито дума и те остават непознати дори с имената си на читателите.
Да разработя тоя много малко засяган въпрос в нашата история, да дам нещо по-цялостно за вековните борби на българина и българката; да обхвана всички или почти всички въстания (понеже се откриват все нови и нови по документите и архивите, особено турските); не да ги изследвам и разработя основно и изчерпателно, това е голяма задача, а да ги направя популярни на по-широк кръг читатели; да заинтересувам наши общественици да изследват и изучат тия наши въстания и опити за освобождение, докато още се помнят по-добре спомените за повече от тях; да амбицирам някой мастит общественик да напише голям научен труд, какъвто заслужават хилядите именни и безименни наши борци от миналите векове, ето моята задача в настоящия труд. Ако аз мога да заинтересувам обществото, то ще зная, че съм си постигнал целта.