Андрей Велков: Писател е титла, която трябва да се заслужи

Автор: Никифор Радев; knijarnica-anglia.com

Неотдавна ви представихме книгата на Андрей Велков „Няма закога“ , а сега ви представяме самия него. Велков е роден през 1977 г. в град София. Бакалавър по политология от СУ, магистър по маркетинг от УНСС, доктор по улично право от Големия университет на живота. Професионален хедонист с интереси в областите на екстремното купонясване, бойните изкуства, квантовата физика, литературата, тежкото пиене, леките жени, акробатичната орнитология и дзен будизма. Последно е бил забелязан в лятната си резиденция в град Мордор. 🙂

– Поздравления, страхотна книга! Как ви хрумна идеята за сюжета на „Няма закога”? 

– Благодаря! Имате вкус. Всеки ден ми хрумват поне по няколко идеи за книги, заобикалящата ни действителност е благодатна почва за това.
Конкретно сюжетът на „Няма закога” узряваше последните години в главата ми. Основна мотивация ми беше почти пълното отсъствие на мъже от т.нар. златна възраст по улиците на милата ни родина. Замисляли си сте се къде са те и какво се е случило с тях?

– Колко време работихте над романа?
– Не мога да кажа точно. Водя доста динамичен живот и пиша, когато мога да си позволя да открадна няколко часа от основните си дейности, което, за съжаление, се случва рядко. Грубо писането на „Няма закога” ми отне година, година и нещо.

– Казват, че най-трудно се пише с ирония, че най-трудно се пише за комедия? Имахте ли нужда от вдъхновение?
– Вдъхновение изпитвам през цялото време и по различни поводи. Относно спецификите в писането – аз тепърва започвам, сега се уча и не искам да коментирам категорично кое е лесно и кое е трудно. Важното за мен е да разкажа една история по максимално добър и забавен начин, а ако е възможно и да успея да прокарам в нея и някое послание, което може да промени нещо или някого в положителен аспект. Читателите ми казват, че книгите ми, освен, че са много забавни, се четат с лекота, което за мен е прекрасно, защото аз ги пиша с лекота и забавлявайки се много.

– Събитията в книгата ви, показващи щастлив живот на българския пенсионер, не са ли в крайна сметка прекалено тъжни, олицетворяващи огледално действителността?
– Естествено, че са прекалено тъжни – огледайте се какво се случва около нас. Това е целта. За проблемите трябва да се говори, те трябва да се посочват, а след това и да се решават. Литературата, освен развлекателна функция, има и социална такава. Ситуацията, в която съществуват („живеят” няма да е точна дума) повечето стари хора в България, е абсолютно неприемлива и недопустима.

– Имат ли свои прототипи тримата главни герои в книгата и как черпехте информация за страданието на българския пенсионер?

– И тримата главни герои са събирателни образи. Имената им са на трима мои приятели, с които съм израснал. Информация за битието на възрастните хора е навсякъде около нас. Те не са невидими, въпреки че много хора сякаш искат това да е така. Вижте ги, разговаряйте с тях, уважавайте ги.

– Смехът ли е най-добрият начин, с който можем да говорим за заобикалящите ни проблеми?
– Това е моят начин. Всеки индивидуално избира как да говори за проблемите и дали да говори за тях. Но да не забравяме, че Робърт Хайнлайн във великата си книга „Странник в странна страна” казва, че хуморът е защитна реакция.

 – Какво чете авторът на „Няма закога”?
– Основно много е-мейли за съжаление. Иначе в момента чета „Как да създадем ум” на Рей Кърцуейл и един сборник фантастика на Питър Уотс.

– Ако не бяхте българин, щяхте ли да сте известен писател? И в този ред на мисли, търсите ли начини книгата ви да бъде издадена в други държави?
– Уверен съм, че има всякакви отговори на въпроса „ако не бях” или „ако бях”. Можеше да съм известен хирург в Дания, прострелян войник в Сирия, наркодилър в Мексико, рибар във Виетнам. Можеше никога да не съм докосвал книга през живота си. Съответно паралелните развития на моето „аз” не ме вълнуват особено. Аз съм това, което съм и се съобразявам с реалността около себе си. Освен това съм заклет противник на мрънкането тип „ако не бях българин”. Да не забравяме, че живеем в Европа и сме част от привилегирования милиард от човечеството. Факт е, че имаме проблеми, но проблемите са за решаване, а не за оплакване.
Нещо по темата „писател” – Георги Господинов каза скоро в едно интервю, че не иска да се определя като писател, Достоевски и Борхес били такива. Автор ми звучи по-добре. „Писател” е като титла, която трябва да се заслужи.
Относно издаването на мои книги в чужбина – някои хора казват, че първите ми две книги („Български психар” и „Хрониките на Звеното”) имат прекалено локален контекст и не били подходящи за превод. Не съм особено съгласен с това, но в България има тенденция жанровата литература да се неглижира и да се смята за второкачествена. Ще видим какво ще се случи с „Няма закога”. Аз съм отворен за предложения и естествено нямам нищо против книгите ми да бъдат издадени на всякакви езици, но това е ръцете на чуждите издатели, а не в моите.

 – Чете ли българинът?
– Силно се надявам колкото се може повече българи да четат. Малко тъжно е, че последните години стандартният тираж на една книга е около хиляда бройки. Това е обяснимо, защото на хората им е малко трудно да заделят средства за култура, когато всичките им пари отиват за храна, сметки и плащане на кредити. Пирамидата на Маслоу в действие.
Но пък е забавно, че имаме 20% ДДС на книгите и обещаните средства за библиотеките още ги няма. Сигурно за държавата не е особено важно да има четящи граждани – умните хора са опасни.

– Храни ли писател къща у нас?

– Този въпрос е малко абсурден. Единици са писателите из целия свят, които успяват да се издържат само с писане, не само у нас. Пожелавам успех на всички колеги, на мен лично ми остават само около 400 милиона продадени бройки, за да догоня Дж. К. Роулинг.