Иронията от Владимир Янкелевич / Сонм

„Иронията е самата подвижност на съзнанието, духът, който непрестанно оспорва и подлага на съмнение собствените си творения, за да съхрани живостта си и да остане господар на кодовете, културите и церемониалните форми. Иронията оспорва непрекъснато т.нар. сакрално-свещени предпоставки: с недискретните си въпроси тя руши всяко определение, неуморно съживява и обновява решението на всеки проблем, във всеки момент смущава високомерната педантичност, готова да се установи веднъж завинаги в една самодоволна дедукция. Иронията това е безпокойството и неудобният живот. Тя поставя пред нас вдлъбнатото огледало, в което ние се червим, когато се виждаме деформирани, гримасничещи, учи ни да не боготворим себе си и прави така, че нашето въображение да запази всички свои права върху непокорното потомство. Онзи, който остава глух за шепота ?, осъжда сам себе си на застинал догматизъм и блажено затъпяване.“
От главата „Играта на любовта и хумора“
Владимир Янкелевич (1903 – 1985) е известен френски мислител, културолог, музиколог, дългогодишен професор по морална философия и метафизика в Сорбоната, ученик на Леон Бруншвиг и Анри Бергсон, противник на философията, която “не говори нито на сърцето, нито на въображението”, и привърженик на определен тип мислене, който самият той нарича “мъдрост”. Научните му интереси са съсредоточени върху метафизиката на “не-знам-какво” – термин, с който означава онова, което не може да бъде адекватно определено, и “почти-нищо” – тоест онова, което липсва, когато привидно нищо не липсва. Занимава се също така с етиката на добродетелта и естетиката на неизразимото. Автор е на монографиите: „Не-знам-какво и почти-нищо“ (1957), „Музиката и неизразимото“ (1961), „Смъртта“ (1966), „Прошката“ (1967), „Невъзвратимото и носталгията“ (1974), „Парадоксът на морала“ (1981) и др.

Брой страници: 208; меки корици