Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг от Фредрик Бакман / Сиела

Това е история за спомените и за умението даги оставяме да си отидат. Това е любовно писмо ибавно прощаване между един мъж и неговия внук,между един баща и неговото момче.

Честно казано, не написах историята с идеята да я прочетете. Просто се опитвах да подредясобствените си мисли, а аз съм от хората, коитотрябва да ги видят изложени на хартия, за да гипроумеят. Те обаче се превърнаха в малък разказза това как преодолявам постепенната загуба нанай-великите умове, които познавам, как може дати липсва някой, който все още е тук, и как искамда обясня всичко това на децата си. И сега пускамдумите си да си отидат, пък каквото ще да става.

Ето я – приказката за страха и любовта, коитопрез повечето време крачат редом, ръка за ръка.Приказка най-вече за самото време.