Код жълто: Лупита обичаше да глади + Животът ми като Тиквичка + Часовниците в стаята на мама

Прилича на безжизнена парцалена кукла с широко отворени очи. Спомням си криминалните филми, в които много жени биват убити и лежат като безжизнени парцалени кукли, и си казвам: „Това е то, убих мама.“

Така започва приключението на Икар, с прякор Тиквичка, деветгодишно момченце, което по случайност застрелва майка си алкохоличка. Колкото и парадоксално да звучи, тази трагедия му се отразява донякъде благотворно. Момчето е заведено в приемен дом, където изучава със затрогващата наивност на детския си поглед един нов свят, който не го плаши. Света на Симон, който знае всичко, на Ахмед, който хленчи за щяло и нещяло, на Беатрис, чийто пръст не излиза от носа й, на Жужуб, който компенсира отсъствието на майка си, като се тъпче със сладкиши, на Камий… в която се влюбва. „Животът ми като Тиквичка” е разказ и смешен, и разтърсващ за нелеката съдба на децата в едно предполагаемо високо развито социално общество, разказ, завършващ с (не)очаквано щастлив край.

„Часовниците в стаята на мама” е колкото личен, толкова и универсален роман. Опит чрез три поколения жени от едно семейство да се проникне в многопластовата същност на жената и в проблематичните отношения между майка и дъщеря. Желанието да открие изгубените частици от миналото отвежда героинята в малко далматинско село, където нейната майка е прекарала последните години от живота си. Изолирана от света, тя търси отговори, разгадава семейни тайни, открива неизречени истини и ги сглобява в странна крехка мозайка, в която се смесват спомени и емоции, отгласи от войната, литературни сюжети. Чрез необичайна полифонична техника романът отваря вратите на сложни паралелни светове и застава на границата между сън и реалност, минало и настояще, поезия и проза.

Всъщност това е любовна история, която извисява болката и уязвимостта в любовта, но не като израз на слабост, а като възможност за постигане на човешката автентичност.