Текила на разсъмване от Михаил Вешим / Сиела

От години са ми сложили етикета “писател-хуморист”. Винаги двете думи заедно, винаги с тиренце… Почти като Римски-Корсаков. Или като дама, приела и фамилията на мъжа си.

Разказите в тази книга се получиха някак по-сериозни и по-тъжни от предварителните ми намерения. И ме обхвана страх за етикета: дали това “хуморист” няма да отпадне? Ами, ако отпадне и “писател”… и остане само (-) тирето?

Бе спокойна сутрин, свежа и леко хладна – есента още стъпваше на пръсти, плахо, та да не уплаши лятото. В този град лятото най-късно си отива – понякога се заседява до края на октомври. Погледнах морето- гладко и лъскаво, цвят на тъмен метал – хеви метал. На изток хоризонтът драскаше кибрит, всеки момент ще пламне  изгревът и слънцето ще покаже  махмурлийско око… И с това око добре се знаем от години – колко  съм го срещал, не с текила, а  с бутилка бира на Окото… Ех, много бира изтече оттогава… Повече бирена пяна, отколкото сега е морската пяна тук, на прибоя…