Тъй рече Виктор от Маргарита Петкова / Персей

Виктор пристигна внезапно и веднага почна да се пише сам. Това, разбира се, е метафора – аз траках по клавишите. Разбира се, няма и никаква мистика – който списва стихове, знае как става. Тоест, изобщо не знае. „Някой диктува“ е метафора на Андрей Германов, която кохортата стихоплетци кудкудяка наляво и надясно, га че ли звездите им го говорят.

Виктор си дойде със заглавията и архитектониката. В социалната мрежа стихотворения от десетина куплета никой не чете. Дори аз. Та Виктор избра вътрешните рими. Аз се съгласих.

И тръгна като на шега. Тъй рече за това, тъй рече за онова – четири години в незнаен ден, в незнаен час на екрана на компютъра се появяваше поредното стихотворение. Направо на екрана. И направо пред читателите. 62 стихотворения.

После, също така внезапно, както дойде, Виктор взе, че си отиде. Пак без мистика и метафори. Просто знам, че повече няма да пиша така, дори и да искам. А аз никога не се напъвам да редя римички на всяка цена – каквото там си се подреди. И никога не знам какво е искал да каже авторът! Виктор беше ту отвеян, ту саркастичен, ту зъл, ту неприлично сантиментален, обаче винаги честен. Много ми е скъп, пустият му Виктор, затова го споделям в книга, може пък и вие да го харесате.

Ох, да, неизбежният въпрос – кой е Виктор, по дяволите?! Както е възкликнал Гюстав Флобер: „Мадам Бовари – това съм аз!“, тъй рече и Виктор…

Маргарита Петкова