Дванайсет странстващи разказа от Габриел Гарсия Маркес / Лъчезар Минчев

„Привечер стигнаха границата и Нена Даконте забеляза, че пръстът й с венчалната халка продължава да кърви. Митничарят, с наметало от груба вълна върху лъскавата триъгълна шапка, прегледа паспортите на светлината на карбидната лампа, като едва се държеше на крака под напора на пиренейския вятър. Двата дипломатически паспорта бяха редовни, но той вдигна лампата, за да се увери, че снимките отговарят на лицата. Нена Даконте беше почти дете, с очи на щастлива птичка и медената й кожа излъчваше карибски зной в зловещата януарска вечер, а тя тръпнеше, потънала във визоново палто, по-скъпо от едногодишната заплата на целия граничен гарнизон. Колата караше мъжът й Били Санчес де Авила – една година по-млад от нея, почти толкова красив, със сако на шотландско каре и спортен каскет. За разлика от жена си беше висок, атлетичен и имаше железните челюсти на кротък наемен убиец. Но най-силно биеше на очи сребристият автомобил, който лъхаше на див звяр. Подобен не бе пресичал тази бедняшка граница. На задната седалка бяха натрупани съвсем нови куфари и много неотворени пакети с подаръци. Виждаше се и тенор-саксофонът, голямата страст в живота на Нена Даконте, преди да бъде покосена от безпощадната любов на своя млад ваканционен приятел.
Когато митничарят върна подпечатаните паспорти, Били Санчес попита къде могат да намерят аптека да се погрижат за пръста на жена му и той извика срещу вятъра да попитат в Ендая, от френската страна. В Ендая митничарите бяха насядали по ризи около масата в задушната, добре осветена стъклена караулка, играеха карти, топяха залци хляб в купички с вино и стигаше да зърнат размерите и модела на колата, за да им направят знак да минат спокойно във Франция. Били Санчес натисна няколко пъти клаксона, но те не разбраха, че ги вика, а един отвори прозореца и изкрещя по-яростно и от вятъра:
– Merde! Allez-vous-en!
Тогава Нена Даконте слезе от автомобила, сгушена в палтото си, и попита на съвършен френски къде има аптека. С пълна уста с хляб митничарят отговори по навик, че това не е негова работа, особено в такава буря, и тресна прозореца. После се вгледа внимателно в момичето, което смучеше наранения си пръст, обвито в сиянието на естествения визон, и, изглежда, я взе за вълшебно видение в ужасната нощ, защото тутакси смени тона. Обясни й, че най-близкият град е Биариц, но посред зима и при този зъл вятър сигурно няма да намерят отворена аптека преди Байон, малко по-нататък по пътя.
– Нещо сериозно ли е? – попита той.
– Не, дреболия! – усмихна се Нена Даконте и му показа ръката с диамантения пръстен, където на върха на пръста едва се забелязваше раничката от розата. – Убодох се.
Преди да стигнат Байон, отново заваля сняг. Нямаше още седем, но улиците бяха пусти, вратите на къщите – залостени заради свирепата буря, лутаха се дълго, за да открият аптека и решиха да продължат. Това зарадва Били Санчес. Имаше ненаситна страст към редките модели коли, баща със силно развито чувство за вина и излишни средства да му угажда, а и никога не бе карал нещо, което да се сравни с този бентли-кабриолет – техен сватбен подарък. Беше така опиянен от шофирането, че колкото повече караше, толкова по-малко усещаше умора. Можеше да стигне още тази нощ чак до Бордо, където бе запазил апартамент в хотел „Сплендид“ за първата брачна нощ, и не съществуваха насрещни ветрове, нито снегове, които да му попречат. За разлика от него Нена Даконте се чувстваше изтощена, особено през последния отрязък на пътя от Мадрид, който напомняше козя пътека, брулена от градушка. Отминаха Байон, тя уви кърпичка около пръста си, стегна я добре, за да спре течащата кръв и заспа дълбоко. Били Санчес забеляза това едва към полунощ, когато снегът престана, вятърът внезапно утихна между боровете и ледени звезди обсипаха цялото небе. Бе минал край задрямалите светлини на Бордо, спря само на една крайпътна бензиностанция да зареди, понеже още чувстваше сили да вземе разстоянието до Париж на един дъх. Запленен от голямата си играчка за 25 000 лири стерлинги, дори не се запита дали същото щастие изпитва и слънчевото същество до него, с напоена с кръв превръзка на пръста, в невинен сън, прекосяван за първи път от тръпки на несигурност.
Бяха се оженили три дни преди това, на десет хиляди километра оттам, в Картахена де Индиас, за учудване на неговите родители, за разочарование на нейните и с личната благословия на архиепископа.
Само те двамата познаваха зараждането и разбираха истинския смисъл на тази неочаквана любов. Тя бе започнала три месеца преди сватбата, една неделя край морето, когато компанията на Били Санчес нападна и превзе женските съблекални в курорта Марбея. Нена Даконте, едва навършила осемнайсет години, тъкмо се бе върнала от пансиона „Шантлени“ в Сент Блез, Швейцария, говореше без акцент четири езика, владееше до съвършенство тенор-саксофона и това беше първият й неделен ден на плажа след пристигането. Бе съвсем гола и се канеше да си сложи банския костюм, когато избухна паниката, крясъците на нападателите в съседните кабини огласиха въздуха, ала тя не разбра какво става до момента, в който резето на вратата й се разби на трески и пред нея застана най-красивият хулиган на света. Носеше само пъстър бански, имитация на леопардова кожа, а тялото му беше гладко, гъвкаво, със златистия загар на хората от морето. Дясната ръка с метална гривна на римски гладиатор стискаше навита желязна верига, която служеше за смъртоносно оръжие, а на гърдите медальон без образ на светец потрепваше безшумно с ритъма на сърцето. Бяха съученици от основното училище, изпотрошили купища съдове по рождените дни, защото и двамата принадлежаха към провинциалната аристокрация, която управляваше съдбата на града още от времето на колонията, но не се бяха виждали толкова години, че отначало не се познаха. Нена Даконте стоеше права, неподвижна, без да стори нещо да прикрие голотата си. Тогава Били Санчес извърши ритуала на мъжествеността – свали леопардовите бански и показа своя внушителен напрегнат звяр. Тя го изгледа открито и невъзмутимо.
– Виждала съм и по-големи, и по-твърди – изрече тя, овладявайки ужаса си. – Затова помисли добре какво ще правиш, тъй като с мен трябва да си по-покорен от негър.
В действителност Нена Даконте не само беше девствена, а дотогава дори не бе виждала гол мъж, но предизвикателството постигна необходимото. Били Санчес се сети единствено да удари бясно по стената с навитата на ръката верига и си счупи кокалчетата. Тя го закара с колата си в болницата, помагаше му при възстановяването и всичко свърши с това, че двамата се научиха да се любят прекрасно. Прекарваха задушните юнски вечери на вътрешната тераса в къщата, където бяха умрели шест поколения от благородната фамилия на Нена Даконте, тя свиреше модни мелодии на саксофона, а той, с гипсирана ръка, я съзерцаваше от ъгъла в неспирно възхищение. Къщата имаше множество широки прозорци към мръсния залив, беше една от най-големите и старинни сгради в квартала Ла Манга и без съмнение най-грозната. Но терасата с шахматно наредени плочи, където Нена Даконте свиреше на саксофон, истинска благодат в следобедната жега, гледаше към двор с дебели сенки от мангови и бананови дървета, под които имаше гроб с безименна плоча, по-стара и от къщата, и от фамилната памет. И най-невежите в музиката смятаха, че звуците на саксофона са неуместни в такава знатна къща. „Тръби като корабна сирена“ – беше рекла бабата на Нена Даконте, когато го чу за първи път. Майка й напразно я караше да свири по друг начин, а не както правеше – запретнала за удобство полата си до бедрата, с разтворени колене и с чувственост, която тя намираше за излишна в музиката. „Не ме интересува на какъв инструмент свириш – казваше й, – стига да свириш с прибрани крака.“ Именно чувството за сбогуване с кораб и това любовно ожесточение помогнаха на Нена Даконте да разчупи защитната черупка от натрупана горчилка на Били Санчес. Потомък на две знатни фамилии, той си бе спечелил и поддържаше тъжната слава на грубиян, под която тя откри една нежна, плаха и самотна душа. Докато ръката му заздравяваше, успяха да се опознаят дотам, че той самият се изненада от лекотата, с която любовта им разцъфтя една дъждовна вечер, когато останаха сами в къщата и тя го заведе в моминското си легло. Всеки ден по едно и също време, в продължение на почти две седмици, лудуваха голи под удивените погледи от портретите на мъже с военни доспехи и на ненаситни старици, техни предшественици в рая на това историческо ложе. Дори в почивките между две любовни игри оставаха голи при отворени прозорци и вдишваха ветреца с дъх на корабни отпадъци и мириса на разложено, заслушани в тишината без саксофона, във всекидневните шумове на двора, в монотонното крякане на жабока под банановите дръвчета, в капката, падаща върху безименния гроб, в естествените стъпки на живота, които преди не бяха имали време да познаят.