Ноев ковчег от Йордан Радичков/ изд. Нике

„Зная, че се нагърбвам с непосилна задача. Моята черупка може въобще да не тръгне. тя може да потъне като камък на дъното още в самото начало, при първата вълна. Но нали надеждата ни крепи! Трябва да повярвам много силно в работата си. Тази вяра ще ме крепи да работя, да преодолявам всякакви съмнения, всяка греда и ребро да одялам спокойно, всеки гвоздей уверен да кова и да вдигна знаме на палубата. И мото! Много е хубаво, когато една работа си има мото! Тогава тя върви! Съвременният свят още няма свое мото. Той затова и не върви, а се бута. А и животът няма мото! (На животът всъщност мото не му трябва!)“

Йордан Радичков, „Ноев ковчег“

Всички специалисти, въпреки странната ѝ форма, наричат „Ноев ковчег“ роман. Според голяма част от изследователите на писателя това е един от най-силните литературни текстове в българската литература от края на 20 век.

Всяка отделна част от „Ноев ковчег“ е силно разтърсваща и заредена с дълбок емоционален заряд.

Сред множеството различни истории се нарежда и една от най-драматичните истории за Васил Левски, родена от авторовото въображение – „Къкринското ханче подир залавянето на българския Апостол“.

„- Първите хора, които пристигат около ханчето след залавянето на Левски, донасят казани, палят огньове и започват да топят снега около Къкринското ханче. Защо правят това… Защото се е пуснал слух, че у Левски имало много пари и че като го отвели турците, били намерили край високия плет много сребърни медиджиета. И народът се трупа там, събира тия преспи сняг и го топи в казани. Него не го занимава залавянето на Васил Левски, неговия Апостол. А топят преспи, за да намерят белите медиджиета. Аз мисля, че и до ден днешен топим тези преспи, те са преспите на българската душа, и там, на дъното им, търсим някое медиджие да блесне“

Вестник „Сега“, октомври, 1999 година