Нуми и Ники. Фантастичен роман за деца и други подобни (Т.5 от Събрани съчинения) от Любен Дилов/ изд. Ентусиаст

Едно момиче и едно момче във Вселената. Явно почти всички сюжети от Библията насам все до това опират! Но тук ви очакват съвсем необикновено момиче и много обикновено момче, което идва да докаже, че Земята поне е населена с наистина необикновени същества.
„Нуми и Ники“ е фантастичен роман за тийнейджъри и подобни на тях същества, за който трудно може да се каже колко точно е популярен. Има го в Япония, в Китай, в англоговорещите страни, а пък в рускоговорещата Вселена, където някои физични и авторски закони не важат съвсем, се твърди, че тиражите му надхвърлят милион. След повече от двайсет години излиза отново на български език в поредицата на издателство „Ентусиаст“, представяща събраното творчество на Любен Дилов, за да провери дали днешните хлапета ще му се радват така, както децата отпреди четиресет години. Сатиричният и фантастичен размах на Дилов е все така неподвластен на времето, а провокациите му са смущаващи и днес. При това не само за тийнейджърите. Предстои ви да се потопите в един свят, където това, че за да се наядеш, трябва да се съблечеш, е най-малката чудатост. Предстоят ви звездните приключения на Нуми и Ники и техният необичаен, приличащ на тиква кораб – Мало.

За автора
Любен Дилов (25.XII.1927–10.VI.2008) е определян от писателите Аркадий Стругацки, Станислав Лем и Фредерик Пол като „един от десетте най-ярки представители на философската научна фантастика“. Автор е на повече от 40 романа и сборници с повести и разкази, преведени на основните европейски езици, на японски и на китайски, в общ тираж от над 3,5 милиона екземпляра. Носител е на множество национални и европейски награди, сред които „Еурокон“ (1976) за романа „Пътят на Икар“. Тънката ирония и често парадоксалният му социален критицизъм дават основание на мнозина да отбелязват, че фантастичният жанр е просто находчив опит Дилов да маскира истинските си прозрения за обществото в България по времето на комунизма. Той е от малцината български писатели, които непосредствено след 10 ноември 1989 г. изваждат няколко от т.нар. „ръкописи в чекмедже“ – трудове, за които е смятал, че е невъзможно да бъдат издадени по време на режима.