За какво говоря, когато говоря за бягането от Харуки Мураками – ревю

Мураками, роден през 1949 година в Киото

Автор: Никифор Радев, knijarnica-anglia.com

„Един ден неочаквано започнах да пиша, защото исках. Също както неочаквано започнах да бягам, защото исках. Прекарах живота си в правене на неща, които искам, по начин, който ми допада, независимо от всичко. Не промених подхода си дори когато ме възпираха или критикуваха злостно. Какво и от кого би могъл да поиска такъв човек?” След издадени повече от 15 романа Харуки Мураками повдига завесата на ума и сърцето си в автобиографичната си книга „За какво говоря, когато говоря за бягането”. Известен с желанието си да бъде сам и да не излага животът си на показ, близо 10 години Харуки описва ежедневието си, сравнявайки го с бягането. Това е обаче не е типичната автобиография, това по-скоро са частични мемоари, засягащи зрялата възраст на Мураками. Изключвайки подробности от жизнения му път, в книгата си Харуки успява да предаде по най-деликатния и фин начин есенцията на живота си, излагайки пред читателите своите чувства, страхове и комплекси. „За какво говоря, когато говоря за бягането” е част от каталога на издателство „Колибри”, в превод от японски на Албена Тодорова.

Мураками заимства заглавието на книгата си от сборника с разкази на американския писател Реймънд Карвър – „За какво говорим, като говорим за любов”. Харуки обаче говори за бягането, за бягането като метафора на живота: колкото и банално да звучи за това, че човек никога трябва да спира, дори да го изпреварват; че светът безпогрешно се движи напред от поколение към поколение. Той сравнява живота със състезателната пътека, поставяйки като най-важно условие и на двете места: честната игра.

„Даже да се наложи да пълзя, ще стигна до края”

В „За какво говоря, когато говоря за бягането” прозира източната мъдрост на смирението, приемането на нещата, такива, каквито са и осъзнаването на това, колко малки и незначителни сме в цялата Вселена. Как инак да разбираме думите на един от най-влиятелните писатели, който сам се определя като „Нищо повече от отломка, изхвърлена на брега на океана”.

Житейският път на Мураками е повече от впечатляващ. Израснал в семейство от средната класа, през целия си живот той се е борел сам. Работил е различни професии, отваря бар, който менажира сам и успява да разработи като печеливш бизнес, докато един ден не се посвещава на писането и то след като се вдъхновява за роман по време на футболен мач. Харуки се прибира вкъщи, пише първия си ръкопис и го изпраща на конкурс за млади таланти до 30 годишна възраст. Минават месеци и романът му излиза в Япония, печели дори критиката. Мураками решава, че писането му е призвание и затваря печелившото си заведение, за да се затвори вкъщи и да се отдаде на самотата и писането.

„Откритите рани на сърцето са неизбежната цена, която трябва да платим на света за самостоятелността си”

Освен писането обаче голяма страст на Мураками е спортът. Сякаш очевидно, той предпочита индивидуалните състезания, а не груповите. Всеки ден бяга, години наред, по 10 километра, в усамотение, под глухия звук от стъпките и в ритъма на любимия си рок, бяга в празното, бяга в себе си и към себе си. Час-два от разноликото, невинаги уютно и ласкаво ежедневие, посветени на джогинг за тялото, духа и ума. И всяка година участва в поне един маратон, упорито, съсредоточено, неизменно устремен към финала.

„В писателската професия, поне за мен, няма състезание. Може би тиражите, литературните награди, ласкавите или негативни отзиви мога да послужат за ориентир, но не бих казал, че са съществен проблем. Главното е дали създаденото покрива стандартите, които са съм си поставил, и оправданията не важат. Все някак ще измисля оправдание за пред другите. Не съм в състояние обаче да измамя сърцето си. В този смисъл писането на романи прилича на маратонското бягане. В основата стои необходимостта авторът да носи мотивацията вътре в себе си, тихо и твърдо, а не да търси външни потвърждения и критерии. По-същественото е да преодолея, макар и малко, вчерашния си Аз. Понеже ако има съперник в бягането на дълги разстояния, това всъщност е предишния ми Аз.”

Философията на Мураками е подчинена на смирението, приемането на естествения ход на нещата и пълноценно изживеният живот. Харуки вярва, че годините изживени пълнокръвно, с ясна цел, са далеч по-добри от времето, прекарано как да е. Безкомпромисно критичен към себе си той приема процеса на остаряването на тялото си, но не пропуска да окачестви състоянието си като „жалко” и „нескопосано”.

„Светът е пълен с неизброимо количество неща, които не са ми по силите, и със съперници, които не мога да победя, въпреки всичките си опити. Свикнал съм да губя.”

Роден през 1949 г. в Киото. Впоследствие семейството му се преселва в Кобе, където се пробужда интересът му към чуждестранната литература. Завършва успешно литературния факултет на токийския университет, а по-късно става съдържател на джазклуб в Шибоя. Като студент взема участие в антивоенното движение и се обявява срещу войната във Виетнам. Прекарва три години в Гърция и Италия, след което се установява в Принстаун и в продължение на четири години преподава в местния университет. През 1995 г., след земетресението в Кобе и атентата в токийското метро, решава да се завърне в Япония. Още първата му книга „Чуй как пее вятърът“ (1979) е отличена с престижна награда. Сам той признава, че е повлиян не толкова от японските литературни кодове, колкото от попкултурата, която му е открила прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други големи американски автори, които иска да открие за японската култура. Харуки Мураками е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски автори. Той със сигурност e най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия, Румъния, Сърбия и пр. Творчеството му е изпълнено с поезия и ониризъм, което обяснява факта, че всяка от книгите му се продава в повече от 2 000 000 екземпляра.