Аврамови хроники от Стефка Венчева / Сиела

Имената, времената и случките, описани в книгата, са реални. Не съм променила нищо от това, което научих, докато вървях по пътя към края на този роман. Той бе започнат през 2006 г. Почти две години не успях да напиша нищо друго освен историята за Халил и Гюлтен, Нуртен и Мустафа. Страхувах се, че нищо повече няма да се роди. Но то се случи. Осем години по-късно успях да разкажа тази история.

Само приемането ти позволява да продължиш. Единствените евреи, които познавам и са били жертва на онези години, се казват Данка и Ертман Преис. Живееха през няколко къщи от нашата в родното ми Брацигово и баба ме водеше у тях на гости. Ходила съм в Освиенцим. Познавах хора, които са били партизани. Възродителният процес през 1984-1985 г. бе пред очите ми. Тогава бях в десети клас. Имах съученички туркини от Нова махала. Знаех какво преживяват и как го изстрадват. Те стояха скупчени край печката в класната ни стая и не искаха да си седнат зад чиновете. После спряха да идват на училище може би за месец. Не помня дали им пишеха отсъствия. Ако някога Нигяр, Севгинар и Сюзан прочетат тази книга, нека знаят, че не съм ги забравила.  Помня и голямото преселение през лятото на 1989 г. Тогава цели села опустяваха, жителите им тръгнаха за Турция, за да се връщат само по време на избори.  Написах този роман с идеята, че хората не принадлежат на различни етноси, а на една планета. Няма значение какъв е цветът на кожата им и как се казват. Те са еднакви. Хора.